Tag Archives: maggie Nazer

The exploration begins: first steps alone in Freetown

English below 🙂

Продължавам с още мъничко детайли за Неделята си, която само бегло описах в предишния пост. Сиералеонците, вече съм установила, въобще не признават времето, когато ти кажат, че ще се срещнете “след малко”, това може да бъде от 5 минути до няколко часа. Така половин ден чаках Арнолд уж да дойде да ме вземе за плаж и когато стана около 3 и нещо следобяд, реших, че нямам време за губене- тръгнах сама да обикалям. И понеже мама все ме съветва да не прекалявам със смелостта, реших да се разходя само из квартала. Добре, де, но стигам главния път, вървя мъничко по него и какво да видя: умряло куче по средата на тротоара, ама такова едно от най-страшно изглеждащите: с бяла пяна около устата. Ужасих се, започнах да се оглеждам, но няма връщане назад (пак ще стана за смях), но пък и ме е страх да мина покрай него, да не би само да се прави на умряло. Видя ме едно момче и мина пред мен, и много ми се чуди какво толкова ме е страх.

img_20170108_1551571

Вървя си аз, а хората непрекъснато ми се усмихват, поздравяват ме, честитят ми новата година (аз даже вече забравих, че сме празнували :P). Трябва да призная, че първоначално ме беше малко страх, защото малките улички са толкова бедни и в такъв вид, че да ти настръхне косъма как може да има хора, които да живеят при такива условия. При все това се чувствах много по-комфортно отколкото през по-голяма част от престоя си в Амман, да речем. Няма сексуален тормоз, никой не ходи след теб и не ти досажда.
Бях се запътила към плажа в очакване да разбера колко далеч е сиералеонското “много далече”, когато ми се обади Арнолд, за да ми съобщи, че най-накрая тръгва от тях и че няма да ходим на плаж, а на приятелски футболен мач. Футболът тук е огромна страст и хората не само активно следят всички мачове, но и много често играят. Няколко големи сиералеонски футболни звезди са водещата причина за тази мания; дори и Арнолд, който работи за агенция на ООН ми споделя, че би предпочел да бъде футболист.

img_20170108_1700491Отиваме на националното игрище, което въобще няма вид на такова, но е предоставено на играчите- които поголовно се оказват големи клечки- тъй като техен приятел е министър на спорта. Самият мач на мен не ми беше толкова интересен, колкото това, което последва: първо докараха от някъде тави с пиле и ядохме (Не прави като мен: нямаше вилици и всички мръсни, потни ядоха с ръце. А пък аз се замих с малко минерална вода и реших и аз като тях да ям, но после цяла но
щ ми раздираха котки стомаха). След това се изпи доста Бекс, а когато се стъмни започнаха да се състезават по танцуване: тук всички, ВСИЧКИ танцуват уникално, днес минавах покрай едни бедни къщи, а едно голо дете с радио така се радваше и поклащаше…

img_20170108_2053431

Тоалетната в барчето вместо врата имаше перденце, но при все това никой не те притеснява, докато си вътре

Най-накрая се преместихме в един бар, който представлява една малка стаичка с голи стени, няколко масички и диджей пулт. Обаче и аз се разтанцувах най-накрая, докато не ме държаха краката повече.

Понеделник

На другия ден пак до късно ни вест, ни кост от никого, облякох се и пак излязох сама.  Две пресечки по-късно срещам за втори път едно момче, което отново сърдечно ме поздравява, и този път като вече “познат” го попитах как да стигна до центъра на града. “Къде по-точно?” “Ами,  не знам, в центъра”. Той ми обсяни, че освен с мотоциклет (опасно) или с такси (“скъпо”), мога да се придвижа с автобус или маршрутка, но че те били много наблъскани. “Няма проблем”- казвам аз, винаги готова за приключение и скоро се отзовавам наблъскана в автобус с още 70-80 души при трийсет градусово слънце в два и половина на обяд. На всичкото отгоре- няма такъв трафик! Бога ми, не съм се потила толкова много през целия си живот взет заедно.

IMG_20170109_161759[1].jpgСлед около час в нажежената консерва питам Франсис, който в крайна сметка също се качи на рейса колко още остава, а той засмяно ми обяснява, че никога не си засича времето, така че не може да ми каже. Най-накрая пристигаме, а аз нищо не съм яла и съм мъртво гладна. Оказва се, че Франсис няма намерение да си продължи по пътя, а иска да ме придружи и аз неохотно се съгласявам (всъщност в последствие се оказа, че беше страхотно да се сприятеля с местен и да обикаляме заедно, а Франсис се оказа изключително мил и приятен). Влязохме в едно миниатюрно ресторантче, в което ни предложиха някакво африканско ястие, което не можаха да ми опишат, както и риба. Културният шок бе преди всичко в хигиената или по-скоро тоталната липса на такава- поисках да си измия ръцете, но се оказа, че няма баня и ми донесоха едно миниатюрно легенче, в което да си изплакна ръцете; придружителят ми въобще нямаше такива мераци, при все че ястието, което ни донесоха се яде с ръце. Въпросната риба беше най-тъжната риба, която съм виждала, но какво да правиш- хапнах. За разлика от Арнолд, който ми беше казал, че хората тук не са всъщност бедни и че всички получават по 100-200 долара от роднини в чужбина, Франсис ми каза, че дори и това ресторантче, където платих около 2 долара за яденето ни, би било прекалено скъпо за мнозинството от хора.img_20170109_1617511

С Франсис дълго се разхождахме по улиците и той ми разказва истории и факти за Сиера Леон, както и за себе си. Той бил син на племенен вожд от Севера и въпреки че учи журналистика, голямата му мечта е да влезе в политиката и да създаде нова партия, която да обединява всички сиералеонци, а не да дискриминира определени племена или групи. Понастоящем подобно на САЩ в Сиера Леоне има две управляващи партии, а достъп до най-висшестоящите позиции имат само членове на определени етнически/племенни групи.

Следвайте постовете ми за още истории и впечатления от престоя ми в Сиера Леоне. Възможността да пътувам до едни от най-невероятните кътчета на света и да общувам с хора от целия свят до голяма степен се дължи на това, че знам и свободно говоря на няколко езици. Ако искате да подобрите уменията си по Английски по най-ефективния и бърз начин в интернационална среда с нейтив спийкърс, непременно разгледайте сайтът на новия ми проект: Immersion Language & Leadership Academy

 

img_20170109_1653221 img_20170109_1727041 img_20170109_1724391 img_20170109_1651561

I’m continuing with yet some more about my first Sunday in Sierra Leone (2nd day), which I only briefly described in my previous post. Siera Leoneans- I quickly found out- are not very punctual, so when they tell you they will meet you “in a bit” that could take anywhere from 5 minutes to several hours. I waited for Arnold for half a day before at around 3.30pm I decided I have no time to waste and left the house to walk around by myself. My mom always warns me to not go too far with my bravery, so I decided to only explore the neighborhood since transportation seemed too complicated anyway. Okey, but as soon as I reach the main road and walk on it for a bit I am thrown off by the scariest sight: a dead dog lying in the middle of the path with white around its mouth. I was terrified, but there was no going back- people will laugh at me!- and yet I don’t dare to keep walking (what if it’s not really dead, but only wants me to think so?!) At the end a boy walked in front of me and couldn’t understand why I’m so scared…

I’m walking down the street and people are smiling at me, greeting me, saying “Happy New Year!” (I already forgot we recently celebrated :P). At first I was a bit afraid because some of the little streets are so poor, I can’t but wonder how people can live in such conditions. And yet I felt more comfortable than during most of my stay in, say, Amman: no sexual harassment, no one walks behind you or bothers you.

I was heading towards the beach curious to find out how far is the Sierraleonean “really far”, when Arnold cold me to let me know he’s finally leaving his home and that instead of going to the beach we’ll go to a football match his friends organized. Football is a huge passion here and people not only follow actively all games, but also play frequently (no wonder everyone is so fit and good-looking). Several big Sierraleonean football starts are the reason for this craze; even Arnold who wors for a UN agency tells me he would rather be a football player.

img_20170108_1700491Arnold’s friends- all big fish in Sierra Leone- are given access to the National Stadium (which hardly looks like one) because a friend of theirs holds an important position with the Sport Ministry. I wasn’t that interested with the game, but loved what followed: first, after the match people brought from somewhere several giant plates with chicken (Don’t do what I did: there were no forks and everyone, dirty and sweaty after the game, ate with bare hands; I tried to wash my hands with some mineral water, but nevertheless followed my travelling mantra “When in Rome, do as Romans do”, but then cats were scratching my stomach all night long!) People drank a lot of Becks afterwards, and when darkness had fallen the dance competitions began: EVERYONE here is amazing at dancing (I was passing by some poor houses today and I saw a naked child holding a radio and dancing so, so happily, it was pure joy to watch him).

img_20170108_2053431

The bathroom in the bar had no door and yet no one would bother you, while you’re inside

At last, we moved on to a bar which was nothing more than a small room with bare walls, a few tables and a DJ. The atmosphere was so enthralling, I got up to dance and didn’t stop until my legs couldn’t stand…

 

Monday

I didn’t hear from anyone until late the next day again, so I once more dressed up and went out by myself. Just around the corner I meet the same guy I had met the previous day, we chat a bit and this time (now that he is no loner a stranger) I ask him how to get to the city center. “Where exactly?” “I don’t know- in the city center”. He explains to me that there are several modes of transportation: I can go by motorcycle (“dangerous”), taxi (“expensive”) or by a public bus or shuttle, but these are “so very congested”. “No problem”, I say (“When in Rome…”, remember?) and I soon find myself on a bus with 70-80 more people at 2.30 pm in the worst of heat (it was 30+ degrees Celsius). On top of everything: tons of traffic and we’re hardly moving. I haven’t sweated so much in my whole life altogether.

img_20170109_1617591An hour later, jammed in the hot tin, I ask Francis who has also got on the bus to tell me how much more is left and he laughingly replies that he never times the trip, so he can’t tell. At last, we arrive to Regents Road in the midst of some of the largest crowds I’ve seen. It turns out Francis isn’t planning on departing and I reluctantly agree that he accompanies me (turned out he was incredibly kind and respectful and I was really happy to have made another local friend). I was really hungry, so we entered a tiny restaurant where we were offered an African dish no one could describe to me, as well as fish. The cultural shock came from the hygiene- or rather lack of such- I asked tow ash my hands, but it turned out there was no bathroom, so I was brought a tiny water basin to wash my hands in; my companion made no such request, yet the dish we were to eat is consumed by hand. The fish we got was the saddest fish I have seen, but hunger had its word, so I ate some. In contrast to Arnold who had told me that most people aren’t actually poor and receive 100-200$ by relatives abroad every month, Francis told me that most people can’t even afford our shared 2$ meal.

img_20170109_1617511

We then walked for long and he told me many stories and fact about Sierra Leone, as well as about himself. He said he was the son of a Tribal Chief from the North and that although he studied Journalism, he really wanted to go into politics and create a new party which will bring together all groups and tribes in the country, and not discriminate against some. Currently, Sierra Leone has two ruling parties with access to the highest political offices granted to only members of few tribes/ethnic groups.

Follow my posts for more stories and observations from Sierra Leone🙂

 

 


First impressions from Sierra Leone

English below!🙂

След дълги часове прекарани в чакане и път най-накрая се отзовах на летището Лунги в Сиера Леоне. Бързо си взех багажа и не след дълго ме заобиколиха група мъже, предлагащи ми най-учтиво различни възможности за превоз до Фрийтаун, столицата на Сиера Леоне. Мястото, където се намира летището е отделено от Фрийтаун със залив.

seabirdЧернор Бах- приятел от Сиера Леоне, който работи за съвета на населението към ООН (the UN Population Council)- ми беше дал инструкции, които аз очевидно съм запомнила погрешно, тъй като в последствие се оказа, че съм се качила на погрешното корабче. Още от първия момент започнах да се сблъсквам както с реалността, така и със своите погрешни представи за нея, изградени в следствие на прочетеното и чутото за държавата. Така например след като минахме покрай върволица от къщи подобни на бараки, пристигнахме на кея, където ни чакаше Sea Bird корабчето, което даже предлагаше wi-fi! 

15970440_10211556752185424_530876582_nПо време на 20-минутното пътуване се заговорих с един италианец, който се оказа, че работи за делегацията на ЕС в Сиера Леоне. Набързо обсъдихме основните ми тревоги: как да се предпазиш от малария, има ли змии и каква храна могат да понесат изнежените ни европейски стомаси. Направи ми впечатление, че хората са изключително добре организирани до степен каквато не съм виждала нито в България, нито в САЩ, при това без да са стресирани или докачливи: продажбата на билети, поставяне на тагове на багажите, превоза ни с автобусче до корабчето и после разпределянето на багажите беше изпълнено с невероятна бързина и прецизност. С италианеца разменихме контакти, тъй като се оказа, че доскоро работата му е била с джендър въпросите в страната и чакахме заедно известно време, докато дойдат да ни вземат.  Когато най-накрая дойде моят местен колега Арнолд да ме вземе се оказа, че ме е чакал на мястото, където спирало другото корабче. Той самият бил по дискотеки цяла вечер, за да не пропусне да се събуди и да ме посрещне- както скоро след това установих сиералеонците знаят как да се забавляват и го правят в големи количества и без повод.

Пристигнах в къщата, в която ще нощувам в следващите пет седмици и бях посрещната от хоста ми, който е от Бангладеш и работи в интернационално НПО, както и неговия местен слуга (това ми е много ново и донякъде трудно за възприемане), който аз първоначално си мислих, че е просто друг наемател. Имах желанието да се изкъпя, но при все че бях впечатлена, че има вътрешна баня с течаща вода (не си го бях представяла така), не можах да се реша да се полея със студена вода. (На сутринта вече нямаше как, но затова в следващия пост!)

img_20100101_021456След много сън и разговори с хоста ми и негови приятели, които дойдоха за обяд и ме учиха как да ям с ръце по бангладешки, Арнолд дойде да ме вземе, обмених пари и отидохме да вечеряме. След това се разхождахме дълго по една крайбрежна алея, а Арнолд започна да ме учи на креоле- местният диалект, който реално представлява развален Английски и е бил езика на африканските роби, които са слушали своите англоговорящи господари и са използвали езика, без да могат да изговарят определени звуци. Така например знакът на снимката в превод на английски казва: “Let’s keep the beach clean all the time” (“Да пазим плажа чист през цялото време”). Очевидно не е много трудно да научиш креоле или поне да започнеш да го разбираш.

 

Следвайте постовете ми за още истории и впечатления от престоя ми в Сиера Леоне. Възможността да пътувам до едни от най-невероятните кътчета на света и да общувам с хора от целия свят до голяма степен се дължи на това, че знам и свободно говоря на няколко езици. Ако искате да подобрите уменията си по Английски по най-ефективния и бърз начин в интернационална среда с нейтив спийкърс, непременно разгледайте сайтът на новия ми проект: Immersion Language & Leadership Academy

———————————————————————

After many hours spent in waiting and travelling, I finally arrived at the Lunghi airport in Sierra Leone- the location of my 5-week research and field work focused on women and adolescent girl empowerment. I quickly picked up my luggage and a group of men surrounded me politely offering various modes of transportation to Freetown (the capital of SL).

seabirdChernor Bah- a friend working at the Population Council and a native of Sierra Leone- had given me instructions as to which boat to get on. Yet, it later turned out I had forgotten his advice and gotten on the wrong boat. (I’m an old believer in the saying that everything happens for a reason, though!) From the first moment I began facing the reality of life in Sierra Leone, as well as my skewed perceptions of it, based on what I had heard and read about the country. After passing by some of the poorest houses/barracks I have seen, we got on the Sea Bird boat which was quite fancy and even offered wi-fi!

15970440_10211556752185424_530876582_nDuring the quick 20-min trip through the bay separating the airport area from Freetown, I made friends with an Italian guy who works for the EU delegation in Sierra Leone. He kindly addressed my main concerns: how to not get malaria, are there snakes and what food would not upset our tender European stomachs. I noticed that people were organized to an extent I’ve never observed in neither Bulgaria, nor the US: the ticket sale, tagging and transportation of luggage, bus trip to the boat and return of our luggage were done with amazing efficiency and speed and no evident stress. The Italian and I exchanged contacts as it turned out he has been working on gender in the country until recently and waited until we got picked up. When my local colleague Arnold came to pick me up, it turned out he has been waiting at a different location where the boat I was supposed to get on disembarks. Afraid to not miss waking up on time, he had spent the night out partying which as I later found out is widespread among Sieraleoneans who love having fun and do it in big quantities and without a reason.

I finally arrived in the house where I’ll be staying in the next 5 weeks and I was warmly welcomed by my host who is Bangladeshi and works for an international NGO, as well as his local servant (something which is pretty new to me, but apparently is quite common here, with many middle class locals having servants). I wanted to shower, but although I was nicely surprised that there is an indoor bathroom with running water (which is not how I imagined it), I couldn’t get myself to shower with cold water. (I had to as soon as next morning, but read my next post for more info).

img_20100101_021456After much sleep and conversations with my host and his friends who are also development workers and who taught me how to eat with hands Bangladeshi-style, Arnold came to pick me up, I exchanged money and we went to have dinner. Afterwards we walked along a beach pathway and Arnold began teaching me Kreo- the local dialect which, according to Arnold, the African slaves came up with as they heard their masters speak in English. Unable to pronounce all sounds,  the slaved used a simplified version of English. The sign on the picture, for example, says “Let us keep the beach clean all the time”. Apparently it’s not too difficult to learn Kreo or at least begin to understand it.

 

Follow my posts for more stories and observations from Sierra Leone🙂

 

 

 

 

 

 

 

 


No “Occupied Palestinian Territories”

Маги Назер и приятели на празненството по случай отбелязването на международния ден на Йерусалим

Маги Назер и приятели на празненството по случай отбелязването на международния ден на Йерусалим

Today I attended the Celebration of the International Day of Jerusalem in Sofia which featured talks by the Palestinian and Iranian Embassadors in Bulgaria and other high profile individuals related to the politics of the Middle East. The talks all revolved aroun the current situation in Gaza and on the West Bank, so at the end I asked to adress the public and was actually given the floor without being on the schedule or even knowing the organizers in advance.
I shortly shared my impressions as an intern who has returned from Palestine just 3 days ago and I emphasised on how engaged the Palestinian youth is and how much perseverance despite all I’ve seen in the Palestinian people.
During the event we were also told that today the Bulgarian parliament (?) has accepted a change in the official protocal and will no more use the terms “Occupied Teritorries” in any of the country’s official corespondence. This is a little act of support, but it’s well meant, so it’s appreciated.
So, dear fellow Bulgarians, please, never use the term “Occupied Palestinian Territories”. It’s Palestine. : )


Don’t talk about Palestine

Jerusalem old city by Maggie Nazer

Jerusalem old city by Maggie Nazer

I have visited Jerusalem 6 times so far in the past 2 months: more than my Palestinian friends will be allowed to enter it in a lifetime.

For the first time so far the old city of Jerusalem was empty today. I walked alone and people stopped me and gave me gifts for simply being here.

It’s getting more and more dangerous and people are afraid to come. the danger is not only physical. It’s holistic. Your comfort is endangered. Your faith in humanity is endangered. Your ability to live life as you have before, to trust the news, respect your political leaders and rest in your ignorance are all endangered.

So, don’t come to Jerusalem if you can’T bear the truth about all the killed and all the oppressed. Don’t talk about Palestine from the position of a “first world” intellectual while all you know is what your country’s media has told you.

But be aware that you are not safe anywhere. Not anymore. Images will find their way to you, stories will be told even if you try to avoid them. Ignorance is not a choice when it’s responsible for the death of innocent. We will not keep silent.

The suffering of one nation is not limited by its boarders. My stolen childhood is my example. But there are many.

Where to now? Maggie Nazer at the closed Shuhada street in Hebron, west Bank

Where to now?
Maggie Nazer at the closed Shuhada street in Hebron, west Bank

My father didn’t know how to love us because he learned how to defend himself through the means of aggression before he could learn to love. He learned to throw stones before he learned to give roses, or hugs, or kisses. He didn’t feel worthy of love because he learned that as a Palestinian he could have either his life or his freedom and dignity. Never both.

Today I prayed on the grave of Jesus Christ that we will hear of no more death, no matter who’s on the receiving end. I prayed that all people’s dignity, mobility and rights will be respected.

See you soon, Jerusalem; Hebron, don’t forget what we shared; Palestine, we met at last and you are part of me.


Last day at work: Happiness in Palestine.

Closing of training and English classes led by Maggie Nazer at Hebron YDRC, Palestine

Closing of training and English classes led by Maggie Nazer at Hebron YDRC, Palestine

Today was my last day working at the Hebron Youth Development Center as an intern. The amazing performance and exhibition which the participants in my leadership training “Art for Social Change” organized were exceptional. It was exceptional what they managed to do just in two short days of preparation left on their own. It was so fulfilling to actually see that my words and actions inspire others! My amazing co-trainer Asala Salhab said: “They told me yesterday: “Maggie said we are leaders so we should organize the performance alone and that we can do anything” and indeed after hours spent in the theater space yesterday, today they came at 9 in the morning on a Ramadan day only to rehearse and perfect the showcase of their work.

It’s unbelievable to me how close I have grown to my English students and how dearly I love them: all of them at once and each of them in a unique way. I spent the last 3 hours in a coffee shop having one of the best times in my life (seriously!), discussing passionately all possible topics imaginable (which I didn’t imagine to be possible when I first met them) despite the many cultural norms which otherwise do not allow a girl to be smoking nargille in the company of guys.

I want to tell you all again that I love you so and you have given me more than I have ever expected! Never have my ideas and efforts for social change and youth empowerment been more well accepted and celebrated.

Last but not least, you have brought me back to Life (no exaggeration!) after a very difficult year in which I many times lost hope in the power of my voice to influence any actual change and in which I was almost about to lose my trust in others…

You have given me hope, you have given me love, you have given me an enriched sense for identity (“We Palestinians teach Life, Sir!”), you have given me your unconditional support and trust.

And I’m way too happy and inspired to even be sad that I am leaving! (Although, I guess it will hit me once I’m no longer on this sacred land.)

Carry the magic we created together with you at all times and spread it generously!

P.S. Don’t forget: WE ARE CONNECTED NOW!

Special THANKS to Center for Careers and Internships at Middlebury College and my hosting organization Hebron YDRC.

Pure Joy

Pure Joy

 


Books that Inspire! For Palestine campaign at Middlebury College

Books for Palestine

Thanks to the Center for Careers and Internships (CCI) at Middlebury College, this summer I will intern in Hebron Youth Development Resource Center (YDRC) in the West Bank, Palestine. This is the first of a series of initiatives I am planning to implement hoping to contribute for the empowerment of young people in Palestine.

Books are the easiest way for new ideas to be brought in, contemplated, adapted, transformed and disseminated! The right to books and ensuring the availability of books should be of uttermost importance.

The collection of new (published in the last 10 years!) books in good condition and covering various topics related to youth will be collected and brought to Palestine to be exhibited and made available to young people at the youth social hub in Hebron YDRC. The campaign has already be generously supported by CTLR. Further enrichment of the value of the campaign will be sending positive encouragements or inspirational messages along with the books to create an opportunity for human connection.

The current campaign emphasizes on quality over quantity: the books meeting the requirements set will be brought in Palestine within my luggage for no additional cost (I will not take much luggage on this trip since I’m going home to Bulgaria afterwards) and will not cause any further ecological harm (other than being made of paper, i.e. trees).

Feel free to message me for more information whether or not you want to donate a book! E-mail Maggie Nazer at mnazer@middlebury.edu